Разказ на една майка – УРАГАНСКОТО УЧИЛИЩЕ

 Малкото човече порасна. Докато се опомня и вече ходи на училище. Премина умопомрачителния тест за кандидат-първолаци. Направо им разказа игрите. Честно казано, с този тест аз не бих се справила. Още се чудя какъв ли е правилният отговор на въпроса “Как мислиш, защо са бели белите мечки?” – зададен с обигран педагогически темпериран глас, предполагащ, че каквото и да отговориш все ще бъде вярно. Малкото човече, обаче, не се хваща на такива уловки и казва “Не знам”, докато срамежливо зяпа детските рисунки по стените. Аз си отбелязвам наум да запозная детето с явлението мимикрия, както и да проверя за какво им е на белите мечки мимикрията, щом нямат врагове на Северния полюс.

 Нов коварен въпрос “А знаеш ли кой живее на морското дъно?” – пак с топъл глас. Умницата се ухилва до уши, лицето й се оживява и тя заявява: “Малката русалка Ариел и баща й.” Сега аз започвам да зяпам рисунките от неудобство. Ама че съм безотговорна! Вместо да обясня на детето всичко за флората и фауната на планетата, заедно с теорията на Дарвин за еволюцията, аз съм й чела приказки за русалки! Показват на човечето картинки и го молят да разкаже история по тях. Преди да си поема дъх тя изстрелва “Две деца беряли череши на едно дърво и момченцето паднало.” Докато аз се чудех дали това са очаквали изпитващите, а те гледаха с онзи типичен за възрастните поглед на учтиво недоумение, майсторката на късия разказ изтича до прозореца – вън играеха деца – и без да се обръща малко нахално довърши: “Това обикновено не го пишат в книгите, но момчето умряло.”

 Е, това беше. Класира се и я приеха в престижно училище с модерна образователна програма, начално езиково обучение и прочие модни тенденции още преди да навърши шест години. Аз бях горда и доста озадачена майка.

 Падна едно голямо пазаруване. Изпонакупих всякакви шарени, лъскави и дори ароматизирани моливчета, ножички, гумички и други първолашки джунджурии, за които си бях мечтала като дете. Прибавих много гуменки, анцузи, обувки, несметно количество чорапи, дори панделки и фибички, за да съм готова напълно за предстоящото изпитание. И ето, че дойде заветният ден. В целия град от сутринта задръстване, светещи автомобилни фарове, напрежение, но всички са толерантни и усмихнати. Проблем с паркирането. Поне времето е хубаво.

 В училищния двор много цветя, коприна, видеокамери, тъмни очила, дантели, панделки, пак цветя и . . . много мои съученици и приятели от детските години. Всички гордо кимаме към спретнатите и сресани наследници, чинно строени в редици. Още усмивки, приветствия, детски хор и . . .  болки в краката. Тържеството се проточи, цветята поувехнаха, усмивките се сковаха, децата се поомърляха и най-после чухме звънеца. Ураганчето тръгна на училище!..

 Обещах си, че ще бъда перфектна майка – приятел и учител на детето си, ще съм изобретателна и търпелива и много, много организирана, за да може дъщеря ми да се гордее с мен, както аз с нея.

 Така и беше. За известно време. Но скоро…

 Звънът на будилника ме разстрелва. С изненада откривам, че съм будна, а значи и жива. В необяснимо обгръщащият ме мрак си удрям крака, докато търся опипом чехлите. Малко по-късно откривам причината за този инцидент – още съм със затворени очи. Полагам усилие, проглеждам и мигновено съжалявам. Светлината от прозореца е сива и се чува неравномерно почукване, значи пак вали. В такива дни обичам да си лежа под завивките и да чета фантастика. Или нещо друго. КАФЕ!! Имам нужда от кафе! Не знам защо, но вместо в кухнята се озовавам в банята и там заварвам някаква непозната повлекана в огледалото. Кожата и е сива, косата сплъстена, а очите подпухнали. Май е умряла. Вземам животоспасяващи мерки – пускам душа и стоя под водните струи цяла вечност. Цяла вечност. Някак си стигам до момента, в който с мокра кърпа на главата държа чаша димящо кафе, което топли ръцете ми. Случаен поглед към часовника разрушава илюзията за приятна отмора. ЗАКЪСНЯВАМ!

 С два скока се озовавам в детската стая. Нещо пари ръцете ми. А, кафето. Оставям го до компютъра. От детското легло се носи на талази сън – мек, топъл и примамлив. Сърцето ми се свива, но дръпвам завивката. Вече две седмици закъсняваме и учителката ме гледа укоризнено, а ураганчето се сърди, че никога не е била първа в клас, за да може да трие дъската. Така че събирам всичката си воля и решителност и започвам да разтърсвам крехките детски раменца, нашепвайки тихо името й. Малката пътешественичка се усмихва насън, въздъхва и ми обръща гръб, по-скоро дупето си. Продължавам с разтърсването и след три минути имам резултат – скрила е главата си под възглавницата, дупето стърчи към тавана и едното краче мощно рита в моята посока. Хвърлям последния коз “Нали искаше да чистиш дъската?” – и излизам от стаята.

 В банята ме чака непознатата в огледалото. Сресвам се, слагам грим и обувам обувки. Тракането на токчетата ми придава увереност. Обличам се, разтребвам стаята и пак в детската. Първокласничката е станала и се олюлява малко обезпокоително, докато стои права пред отворения гардероб с израз “какво да облека”, а всъщност очите й са затворени и тя спи. Завеждам я в банята и се връщам да приготвя дрехи. Хвърлям едно око на раницата, за да установя, че там се кипри вчерашният сандвич – скашкан и вмирисан. Това ми напомня, че още не съм приготвила днешния и хуквам към кухнята. Нещо мирише и пуши. С голям потрес установявам, че докато съм правила кафе (какво ли стана с него?) съм сложила филийки в тостера. Бога ми, не си спомням. Както и да е. Слагам нови и се заемам да почистя раницата. Освен сандвича намирам в страничния джоб една недооблизана лепкава близалка и един изтекъл химикал със зелено мастило в отделението с учебниците. Изсипвам всичко в мивката и търкам ожесточено с четка, докато отговарям убедително на вечния въпрос “Защо с тези чорапи? Те са трудни!” Със закъснение си спомням за тостера. Този път филийките са само малко пообгорели. Няма значение. Тя и без друго няма да ги яде. Ще и дам пари за пица.

 Изсипвам всичко в раницата, грабвам торбичката с нещата по физическо и другата с материалите за часа по ръчен труд и вече сме готови.

 Таткото на първокласничката е буден отдавна, но кротува в леглото (забранила съм му да ми се мотае в банята или в коридора преди тръгване), така че се отбиваме за “Довиждане!” и целувка и преминаваме към следващата дисциплина – бягане с прескачане по стълби.

 Натоварвам детето и всичкия му багаж в колата и след десет минути мрънкане от нейна страна, че пак ще закъснеем и успокояващи думи от моя, че – не, този път може би няма, най-после сме пред училището. В квартала има неописуемо задръстване, което е обнадеждаващо – не сме закъснели, след първия звънец околните улички опустяват. Целувка, окуражителна усмивка, тайно стискам палци на моя смел боец – дано се справи и днес. Някой зад мен е забравил ръката си върху клаксона. Добре де, тръгвам. Мисията изпълнена.

 Сега мога да мисля за предстоящия ден. Забравила съм мобифона. Няма време да се връщам, значи ще преживея без него.

 Цяла вечност бързане, срещи, звън на телефони и вече е 5 часа. Лукаво поглеждам към шефа. Той си тръгва впечатлен – от началото на учебната година не закъснявам и винаги оставам след края на работното време. И през ум не му минава, че дъщеря ми е на занималня до 5 и половина.

 Тръгвам навреме без да бързам. Поправям си грима, косата, почиствам обувките. Трябва да съм перфектна за големия родителски парад пред училището.

 Трафик! Ако бях тръгнала пет минути по-рано, щях да го избегна. Да не бях се гримирала! Пристигам навреме. Чудо! Проблем с паркирането. Ще приложа изпитания номер “Какво ли означава този надпис “ГАРАЖ”. Не заключвам колата, за да мога да се измъкна с твърдението, че никак даже не съм паркирала, а само съм слязла за малко. Подреждам се в шпалира от нагласени усмихнати майки и баби. Татковците и няколкото дядовци пушат до оградата. Децата още не са излезли от час. Ще ги почакаме. От горните етажи се изсипва лавина от 10 -12 годишни с изрусени на кичури коси и панталони, провиснали до коленете. Обзема ме задоволство, че моята е още малка и си спомням с умиление колко сладка беше тази сутрин сплетена на плитки с две розови фибички, с плисирана пола и черни лачени обувки.

 В това време вратата на Първи “В” се издува и се отваря с гръм, за да отприщи потока от шаренодрешковци с гротескно големи раници – потни и чорлави с рисунки и торбички в ръце.

 Една рошава кратунка ми се усмихва настойчиво отдалеч. Разпознавам розовите фибички и мислено изстенвам. Нагласям задължителната усмивка на устните си и гледам с ужас как устремно приближава моето природно бедствие, преодолявайки групичките деца без въобще да ги поглежда. Косата й е разплетена и стърчи, блузата е измъкната и виси, а под нея се подават ризката и бялото потниче, яката е изкривена и подгъната, а цялото меню на училищния стол е изписано с големи четливи петна отпред. Връзките на обувките й са развързани и се мятат безгрижно във вял опит да я препънат. С едната ръка влачи по земята разтворена раницата, с висящи от нея тетрадки и гуменки, а с другата размахва якето си като ласо. Чорапът е скъсан на коляното, а над веждата й се белее вече поразлепена лепенка, напразно стараеща се да прикрие дълга кървава драскотина. Две огромни очи греят и една белозъба усмивка се е настанила на цялото лице. Ураганът ме връхлита с прегръдка и дълги несвързани обяснения за раната, скъсания чорап, рисунката за часа по рисуване и новата песен за Коледа, също за Жоро от “Г” клас, за “Браво”-то по математика и още куп неща, които пропускам, опитвайки се едновременно да й облека якето, да завържа обувките, да преценя степента на нараняването, да натъпча гуменките обратно в раницата и да отговарям адекватно с “Да, мамо“ и “Добре, коте”. Стискам силно лепкавата изцапана с водни боички ръчичка и благодаря на Бога, че преодоляхме без сериозни поражения още един ден от дългата училищна сага.

 Пак трафик. Пазаруване. Асансьорът не работи.

 В къщи ни чака таткото на ураганчето. Пак прегръдки и лепкави детски целувки с възторжени обяснения “Пък, тате, днес в училище… “, докато той ме целува и отнася пазарските чанти. После идва при мен и казва “Скъпа, не че се оплаквам, даже много ми е приятно, но като знам колко бързаш преди да излезеш….. Не е необходимо да ми правиш кафе всяка сутрин”

 Поглеждам го сащисана и после си спомням. А, да, кафето. Оставих го недокоснато. “За мен е удоволствие, скъпи.”

от Изабела Неделчева Шопова

Comments are closed.